България :: Родопските войводи се преобръщат в гробовете си!!!

Истината в България има само една съдба в трудни времена - да се разпространява на ухо. Някой ще каже - робски комплекс, друг - страх, трети въобще няма да чуе шепота. От доста месеци в неофициалното публично пространство се носи новината, че в Родопите ще се издига паметник на толерантността. Толерантност е една хубава чужда дума, която идва да замени българското разбиране за разбирателство и уважение. Тази дума е поевропейчена, така както демокрацията ни се либерализира, а нашите хипотетични врагове изчезнаха от хоризонта с влизането на нова България в НАТО... Та паметникът на тази толерантност трябвало да символизира триединството на вярата - християни, мюсюлмани и още нещо, скулптирани като три меча, забодени в родопската земя по поръчка на депесарския лидер Ахмед Доган. Тези три меча трябва да напомнят на новите българи за Енихан баба, покорителя на Родопите, който всъщност бил убит от един цивилен селянин на име Ангел. 700 години след случката на мястото, напоено с невинна българска кръв, се издига и тюрбе на Енихан, и мечове. Не се чува само отговорът на пряко засегнатите, както и на тези, които тепърва ще усещат по собствената си гърбина силата на толеранцията. В историята паметници бележат или победи или поражения. У нас историята наистина се шегува мрачно, защото ще се появи прецедент - два паметника по един и същи повод и за един и същ победител. Историята наистина ни изправя пред избор - Момчил или Енихан. Отговорът идва пак шепнешком, Момчил. Официално той клони към Енихан. Но кога ли у нас официалното е изразявало истината. Идеята е вярата отново да се смени - новите евроатлантически богове чакат своите правоверни поклонници. Този път надписът може да бъде само един - тук почива духът на българина, който издигна тюрбе на Енихан и увековечи трите меча на вярата. Такова ще е наказанието на онези, които забравиха сина на свободата. Ще го допуснем ли? Какво шепне истината?

Илияна ВЕЛЕВА

Родопските войводи се преобръщат в гробовете си

На творческа среща по повод книгите ми един родопчанин приближи, подаде ми някаква снимка и с шепот, за да не чуят останалите, изрече: - Вие знаете кой е Енихан баба и какво трябва да напишете. Дарявам ви тая снимка - нека България види какво става в Родопите! Погледнах снимката: малка сграда-тюрбе (мавзолей на мохамедански големец). Прочетох изписаните на тюрбeто букви: “Тук почива Енихан баба”. За непосветения българин това не означава нищо. Но сърцето ми усети как родопските войводи се преобръщат в гробовете си. Доживяхме пред очите ни, в сърцето на Родопа, да има тюрбе-мавзолей в чест на нашия поробител. Момчил юнак - бранителят на Родопите - няма свой паметник в Средните Родопи, а поробителят - има. “Аз съм син на свободата!” - това са заветните думи на Момчил юнак. Това е първият родопчанин, първият българин, който посреща с бой османския поробител, стъпил на европейския бряг. Преди 650 години, през 1344 г., поробителят, начело с Омур бег, доплува с 15-те си кораба до пристанището Абдера. Родопският орел Момчил юнак оценява бъдещата опасност, напада внезапно корабите и ги опожарява. Първият бой срещу нашественика е спечелен от родопчани. Но вместо всички българи и славяни да оценят подвига им, цар Иван Александър става съюзник на турците и на следващата година - на 7 юни 1345 г., - изоставен и самотен, в неравен ръкопашен бой Момчил юнак е убит. Нататък България се чупи като коледна пита: пада крепостта Цимпе, турците преместват столицата си от Бурса в Одрин. Пада Пловдив, пада от юг Драма и Сяр и Родопите остават обкръжени. Нейде в облаците, неочакващи помощ, Родопите продължават да се борят. Потомците на Момчил юнак и цялата планина са осеяни с легенди и със заветните му думи: “Аз съм син на свободата!” Но кой е този Енихан баба, дето в днешния наш ден му е издигнато тюрбе-мавзолей? Енихан баба е предвождал две големи турски армии заедно с подчинения си Саръ баба. През 1371-1373 г. те се спускат навътре в планината, навлизат по река Малка Арда и се стремят към царството на Момчил - Подвис и Смолян. Не са забравили първото си поражение с корабите при Абдера и се стремят да завладеят и мъстят в родопските Момчилови владения. Жестокостта на този поробител не е описана, нито пък е възпята храбростта на съпротивляващите се родопчани. Голямото сражение, станало в местността Бъхтярица (Тупаница), където долът се вмирисал от трупове. Една част от убитите родопчани били погребани в северните склонове на връх Момчил (после връх Енихан, после връх Свобода). И днес въздишат убитите, погребани в падинката, наречена Гроба. От Одрин до родопското Каракулас пропищяло всичко живо от Енихан. Той разрушил две църкви в Иноглово (до връх Преспа), разрушил манастира на Хайдушки поляни. Сринал прочутата някога Кръстата гора (Средните Родопи), която била живата връзка между Бачковския манастир и Атонските манастири. Срязвал жилите на един народ и стъпквал христовата му вяра. Излезли насреща му родопските войводи, потомците на Момчил юнак. Надошли на помощ и други българи от Чепеларе и Рупчоса. И от връх Свобода до връх Преспа се точели боеве - защитниците на планината били водени от Стоян войвода, Чило войвода и Вълчо войвода. Следващото голямо сражение станало близо до връх Преспа, край село Иноглово (несъществуващо днес). Войводите, защитниците и самите иногловци с цената на живота си бранели проходите. На третия ден от боевете лумнали пожарите. Турците посичали жени и деца, стари и млади, разрушили двете църкви и сринали цялото село. Не издържал на тази кървава гледка един иногловец на име Ангел, преоблякъл се като турски войник, влязъл в шатрата на Енихан баба и го убил с нож. Подгонили храбрия Ангел и го съсекли на Ангелова каба (в подножието на връх Свобода). Боевете още повече се ожесточили. Саръ баба поел турската войска. Завладели Каракулас. После - Чил тепе. Грабели, убивали, горели. Погребали убития Енихан баба до връх Момчил (Свобода) и го нарекли на негово име - връх Енихан баба. Сега там е вдигнато тюрбе-мавзолей. В боя за Чил тепе (Преспа) паднал убит Чило войвода. Поел боевете Вълчо войвода. Останали без домове, родопчани навлезли в гората. Но турските нашественици запалили вековната гора, за да останат легендите за Горялата фойна. Саръ баба тръгнал по хайдушките поляни, разрушил манастира, наближил Момина вода. Там боевете водел Стоян войвода - годеник на Руса девойка. В кръвопролитните боеве край извора убили годеницата Руса девойка (на нейно име е кръстена местността Момина вода). В ръкопашен бой успели да пленят Стоян войвода. Измъчвали го така, както инквизицията не е измъчвала своите жертви. Споменът е останал в покъртителна родопска песен:

Турце Стоян мъчеха

три дни и три нощуве, очи му със сабя галбеха.Това е родопският мотив за Балканджи Йово. Дълбаят със сабя очите му, ала ослепеният родопчанин вижда по-надалеч от поробителя. И каква дума “галбеха” - не е избождаха очи, не е вадеха очи, не е ослепяваха, а галбеха: дълбаят надълбоко и въртят. Но като че ли тези силни орлови очи на Стоян войвода не могат да ги издълбаят. Страшна дума - покъртителна драма. А чуйте как е възпята годеницата му Руса девойка: “С нож й сърцето пореха и си Росица питаха” - чува се звук. Забравихте ли Руса девойка, скъпи българи, забравихте ли Стоян войвода, скъпи българи, та пред очите ви бе вдигнато тюрбе-мавзолей за техния убиец - Енихан баба? ...Насочил се Саръ баба към Подвис - орловото гнездо на Момчил юнак. На гребена над Момчиловци го пресрещнал друг юначен българин и с един мах му отсякъл главата, та тя “рипкала и рукала” по ливадата. А после се обагрили с кръв стените на крепостта Подвис, опожарен бил манастирът на връх Сакарка и поробителите се надвесили над Смолян. Но цели четири десетилетия се точели боевете, додето Родопите паднали под робство. И в наши дни бяха издигнати две тюрбета-мавзолеи - на Енихан баба (връх Свобода) и на Саръ баба - недалеч от село Момчиловци!!! Да се вдига джамия - то е знак за вяра и право на избор, но да се вдигне тюрбе-мавзолей в чест на жестокия завоевател, то е историческа слепота на кметовете на Давидково и Момчиловци. Къде са проектите, разрешенията им къде са и за какво са им, като има село Момчиловци, което носи името на Момчил юнак, или се е заело с бизнес, та е забравило собствената си история? И къде са паметниците на Момчил юнак, на Стоян войвода, Чило войвода, Вълчо войвода и на оня иногловец Ангел, дето е убил в шатрата Енихан баба? На поробителите ли ще вдигаме паметници? Според Васил Дечев на връх Свобода (връх Момчил, връх Енихан баба) е имало старо светилище на траките. От векове родопчани излизали там на курбан, тачели обредите на траките. И българи-християни, и българи-мохамедани, лете излизали, за да се срещнат на общия терен, на общия си връх. Всички говорят на чист майчин български език, носят най-цветните български народни носии, пеят най-лиричните и трагични песни за Стоян войвода и Руса девойка, тачат най-древните си обреди, а сега трябва да застават пред тюрбетата на Енихан и Саръ баба - техните палачи?! Шепа фанатици подменят историята ни и като използват правото на вяра, подменят и самата ни народност, самата ни история чрез имената на на завоевателите-главорези. Това е голямата асимилация на собствената ни история. И как пред тюрбето да пеят песента “Очи със сабя галбеха” или “С нож й сърцето пореха”. И същеверемнно да четат с очи: “Тук почива Енихан баба”. И какво направиха давидковци и момчиловци за паметта на Ангел, Стоян, Руса, Чило, Вълчо, и на самия Момчил юнак. Забравиха ли думите на Момчил юнак: “Аз съм син на свободата!”? Позорно и страшно мълчи София по тези въпроси. Както е мълчала някога, при завладяването на Балканския полуостров. Воин е бил Момчил юнак, а не цар Иван Александър. Борят се и днес родопчани, за да оцелеят на най-страшния горолом, но и днешни царалександровци се съюзяват с поробителя. И ако е така, нека господин президентът Желю Желев да дойде в Родопите и да постави цвете не пред крепостта на Момчил юнак, а да постави цвете пред тюрбетата на Енихан и Саръ баба. Момчил юнак или Енихан баба - това е нашият днешен избор. Бият камбаните на Кръстата гора, родопските чанове звънят за България. Тази планина е орлова планина, никога не е вдигала бяло знаме. Орлова е и вярата й.

По пътя ни ще има знаци

Никола ГИГОВ

от гробове и бели кости, но винаги растат юнаци, които знамето ще носят.

http://www.novazora.net/2005/issue19/story_13.html

Нагоре