"Money for Nothing" („Пари за нищо") е заглавието на една от най-знаменитите песни на Dire Straits. Текстът е написан от името на неизвестен работник в магазин за бяла техника, който гледа телевизорите, докато работи, и се оплаква, че тези музиканти по МТВ получават пари за нищо и безплатни гаджета.
Общество, в което малко хора получават пари за нищо и безплатни гаджета, а всички останали - нищо пари и скъпо излизащи съпруги, не може да просъществува дълго. Най-общо казано, има три известни решения на този проблем. Едното твърдение е да се откажем от парите. Второто е да се разделят парите поравно - съвсем или поне в някаква степен. Третото се нарича „потребителски кредит".
В края на 1994 г. Анди Нортън - брокерът, който трябваше да продаде къщата ми във Вашингтон, ми обясни недвусмислено и директно ролята на потребителския кредит за националната сигурност на Съединените американски щати.
- Анди - попитах го, - защо в САЩ моргиджите са толкова разпространени и всички къщи се купуват с тях? (Бел.а. mortgage - ипотечен заем за закупуване на недвижими имоти, обикновено дългосрочен.)
- За да не се повтори това, което е станало в Русия през 1917 г. - без да се замисли, отговори той. - Когато всеки притежава късче земя, революциите стават невъзможни.
Погледнах го с удивление, предизвикано от неочакваното прозрение. Няколко дни преди това същият този Анди Нортън ми беше разказал виц за брокерите на недвижими имоти. Влиза клиент в канибалски ресторант. Сервитьорът му носи менюто. Човекът чете: „Мозък от физик - 10 цента; Мозък от математик - 15 цента; Мозък от инженер - 30 цента", и така нататък. Стига до края на менюто. Там пише: „Мозък от брокер - 1000 долара". Клиентът учудено пита сервитьора: „Тази цена за брокерите защо е толкова висока? Сигурно е някаква грешка." „Не е грешка - отговаря му сервитьорът. - Знаете ли колко брокери трябва да убием, за да съберем мозък за една порция?"
Но нека върнем лентата в началото. През септември 1991 г. отидох в САЩ с тригодишен договор и работна виза. За разлика от Европа там е практически невъзможно да функционираш като нормален човек без личен автомобил. За да свикна с движението, реших да си взема кола под наем за няколко седмици. Това, което си мислех, че е елементарна работа, се оказа изключително сложна задача поради две причини: липсата на кредитна карта и на американска шофьорска книжка. След безброй телефонни обаждания най-накрая компанията Hertz се съгласи да рискува с моята тъмна балканска особа. Спомням си, когато им платих хиляда и нещо долара в брой за наем за колата и застраховка, как ме гледаха като извънземен.
Колегите, когато видяха какви трудности изпитвам с ежедневни неща, ме посъветваха да си наема финансов консултант. Така и направих. Системата се оказа доста проста. Първо, изкарваш си номер за социално осигуряване (Social Security Number) - подобeн на ЕГН в България. Всички кредитни транзакции след това, без значение с коя институция и за каква сума, се записват в твоя „кредитен доклад" (credit report) под този номер. На базата на твоята кредитна история различните организации ти определят кредитен рейтинг и ти позволяват или предлагат достъп до различни услуги.

И така -
започнах играта

  Със съдействието на финансовата консултантка броени дни след пристигането ми във Вашингтон вече имах първата си кредитна карта. Тя не беше точно кредитна, защото бях депозирал в банката сума, равна на главницата, но това нямаше значение - в моя кредитен доклад беше отразено, че имам кредитна карта с лимит от няколко хиляди долара, и вече се правеха редовни записи при всяко месечно погасяване на баланса. Финансовите организации в САЩ имат достъп до кредитните бюра, които съхраняват кредитните доклади, а също така продават помежду си базите данни с информация за техните клиенти, и така скоро започнах да получавам предложения за нови и нови кредитни карти. По едно време имах над 12 кредитни карти, без да броя тези от магазините. Най-голямата ми гордост беше платинената „Америкън Експрес", която беше теоретично без лимит и която не се получаваше чрез кандидатстване - трябваше да те поканят за нея.
Първата съвременна кредитна карта, влязла в масова употреба, е „Дайнърс Клъб" (Diners Club). През 1949 г. Франк МакНамара вечеря в един от най-известните ресторанти в Ню Йорк със своя приятел Алфред Блумингдейл и с адвоката си Ралф Снайдър. В края на вечерята той бърка в джоба си и с ужас установява, че си е забравил портфейла и няма пари да плати сметката. През 1950 г. тримата участници във вечерята създават „Дайнърс Клъб", картонените карти, които в края на годината достигат 20 000 броя. През 1959 г. „Америкън Експрес" пуска в употреба първата пластмасова кредитна карта. През 1960 г. Франк Пари, инженер в IBM, създава първата пластмасова карта с магнитна лента (истинският изобретател всъщност е тогавашната му съпруга, която използва ютията си за залепване на магнитната лента към пластмасата). Тази карта е разработена по договор между IBM и американското правителство, за да служи като пропуск и лична карта за служителите на ЦРУ, но се оказва идеална за финансовата индустрия.
В края на 2008 г. 78% от американските домакинства притежават една или повече кредитни карти. По същото време американският потребител

притежава средно 5.4 кредитни карти

  През цялата 2008 г. в САЩ са извършени 26.5 милиарда транзакции с кредитни карти на обща сума 2.1 трилиона долара и 34 милиарда транзакции с дебитни карти на обща сума 1.33 трилиона долара. За сравнение - обемът на транзакциите с кредитни карти в тази страна през 1989 г. е бил около 69 милиарда долара. Към 30 юни 2009 г. американците са имали 661 милиона кредитни и дебитни карти ВИЗА и 347 милиона МастърКард.
Очевидната причина за тази бурна експанзия може да бъде изразена с една дума: удобство. За отделния потребител това е удобството да не трябва да носиш излишно много или недостатъчно малко пари в брой; да не се страхуваш да бъдеш ограбен или че ще си изгубиш парите; да си купиш нещо, което харесаш, веднага, а след това да плащаш минимални месечни суми. В САЩ законите ограничават отговорността на притежателя на кредитната карта в случай на загубване или открадване на картата до 0 или 50 долара в зависимост от щата. В допълнение, ако купиш някаква вещ с кредитна карта и тази вещ се окаже дефектна, ти се обаждаш на банката или на организацията, издала кредитната карта, анулираш транзакцията и връщаш дефектната вещ, без изобщо да се разправяш с търговеца - това е работа на издателя на кредитната карта. Всички тези предимства правят кредитната карта много по-сигурно средство за пазаруване от парите в брой. Не трябва да забравяме и развитието на интернет, което е неразривно свързано с електронните средства за разплащане.
Има и тъмна страна на този бум, която е следствие на човешката природа: алчност, пристрастяване, бедност и мизерия. В края на 2008 г. дълговете на американците в кредитни карти достигат 972.73 милиарда долара, което е малко под 7% от брутния вътрешен продукт (БВП) на САЩ. Средният дълг в кредитни карти на едно американско домакинство (без значение дали притежава кредитни карти или не) достига 8329 долара. За сравнение - за същата година реалните доходи на едно средно домакинство (математиците наричат това медиана) в САЩ са били 50 303 долара. През четвъртото тримесечие на 2008 г. 13.9% от нетния доход на потребителите отива за обслужване на дълга в кредитни карти. По данни на Конгреса на САЩ „през 2007 г., преди началото на рецесията, 14.7% от семействата в САЩ са имали

дългове, надхвърлящи 40% от техните доходи"

 Сигурен съм, че някоя жена е измислила потребителския кредит. Ако не го е направила сама, то е намерила подходящия мъж, когото да подбутне към решението. За жените парите нямат стойност освен ако не са превърнати във вещи. Потребителският кредит само създава илюзията, че ти получаваш пари - ти получаваш сметка, която трябва да плащаш, а жена ти получава дрехите или мебелите, или къщата, на които се радва.
Моята бивша съпруга ми извади душата, докато не купих къща. По това време в САЩ типичните моргиджи бяха с фиксирана лихва за 15 или за 30 години, при 10% или 20% самоучастие. Проблемът беше, че аз бях току-що дошъл в страната, практически без кредитна история и с 3-годишна работна виза. Но както казват американците, „това, което не се купува с пари, се купува с много пари". След плащане на значителна сума на финансовата консултантка, която се оказа бивша високопоставена служителка в една малка местна банка и приятелка със сегашното й ръководство (нека не ми говорят, че няма корупция в Съединените американски щати), 30% самоучастие и 11% лихва, чудото стана - получих останалите 70% като едногодишен заем (след една година рефинансирах заема през една от най-големите моргидж корпорации, която ми даде 15-годишен моргидж). На 5 септември 1991 г. пристигнах в САЩ, на 25 септември купих къщата, в която се нанесохме на 27 ноември. Като се замисля - това сигурно е някакъв рекорд, ако не международен, то със сигурност български. Известно време след това се видях с един от съратниците на Илия Павлов, лека му пръст, който имаше офис във Вашингтон и къща в покрайнините на града.
- Е, как стана така? - попита ме той. - Илия толкова години вече е тук и чак сега му дадоха моргидж, пък ти дойде и веднага ти дадоха.
- С чар, Владо, с чар - отговорих му аз.
От американците научих, че трябва да казваш истината, само истината, нищо друго освен истината

 и никога - цялата истина

  Брокерът, който ми уреди 15-годишния моргидж, сподели веднъж: „Аз съм виждал такива неща на хартия, които нямат нищо общо с реалността, но - минават. Всичко се решава на основата на хартията." Това беше 15 години преди световната криза.
При кредитните карти можеш да изхарчиш произволна сума до кредитния лимит. След гратисния период, който обикновено е 1 месец, имаш избор - можеш да платиш целия баланс (изхарчената сума) или част от него, но не по-малко от минимума - 2% от баланса. Пита се - ако плащаш само минимума, колко време ще ти трябва, да платиш целия баланс? При 11% лихва отговорът е: 67 месеца. При 18% лихва срокът става 93 месеца. Типичният „прайм" (първокласен) моргидж в САЩ е с фиксирана лихва и продължителност от 30 години. Пита се - изплащайки къщата за 30 години, колко къщи всъщност плащаш? При 6% лихва отговорът е: малко повече от 2. При 9% лихва отговорът е: почти 3.
При горните примери всеки месец се плаща лихвата и част от главницата. Най-голямото нарастване на капитала е когато лихвата не се пипа, а се добавя към главницата - това се нарича „с натрупване". Ето една класическа задача, която всеки път ми доставяше удоволствие да обяснявам на студентите в Университета „Джордж Уошингтън". През 1626 г. Питър Минуит купува Манхатън от местните индианци срещу товар от плат, мъниста, брадви и други стоки за еквивалента на 72 щатски долара (пресметнати към 1990 г.). През 1990 г. данъчната оценка на земята на Манхатън е 11.75 милиарда долара. Въпросът е: ако тези 72 долара вместо за покупката на Манхатън бяха сложени в банка, при каква средна годишна лихва би се получила същата сума за времето от 1626 г. до 1990 г.? Отговорът е: 5.3%.
Същата математика работи и при заемите. Ако сте взели назаем 72 долара при 5.3% годишна лихва и не изплащате нищо, след 364 години наследниците на вашите наследници ще дължат 11.75 милиарда долара. Всеки път,

когато ви стане тъжно, че не живеем 1000 години

  можете да си препрочитате предишното изречение.
Сега нали разбирате колко мъдър се оказа моят приятел Анди Нортън, независимо от вица, който ми разказа „за заблуда на противника"? Формалната грешка на неговото твърдение е, че собствеността предотвратява революциите, докато всъщност собствеността е само примамката. Потребителският заем, с който се купува собствеността, убива свободата. Каква революция - когато всеки месец имаш да плащаш вноски за кредитни карти, заем за кола, моргидж, ти не можеш да си позволиш дори да кажеш на началника си, че не е прав.
Поетичната справедливост на световната криза е в това, че гениалният механизъм се обърна срещу своите създатели и господари. Глобалната алчност докара системата до ръба на пропастта и без революция, просто чрез безогледно даване на заеми.
През 1996 г. моят научен ръководител в Университета „Джордж Уошингтън" си позволи да ми разкаже виц. Дяволът срещнал един руски бизнесмен и му предложил пари, коли, къщи, жени, пътувания, власт, сила. Руският бизнесмен се зашеметил и го попитал какво иска в замяна. „Душата ти", отговорил дяволът. „Само това ли?", учудил се бизнесменът.
Аз се замислих малко и казах:
- Професор Парк, знаете ли защо този виц не може да бъде разказан за американския бизнесмен?
- Защо - попита ме той.
- Защото транзакцията отдавна се е осъществила.